Паля колата.
Чувствам се стахотно днес.Изпълнена съм с енергия.
Около мен звучи тази весела песен на Мike Posner "Cooler than me", която ми напомня за онзи момент, в който се разхождах със самочувствието на кралица по Главната, шумно обявявайки чрез тракащите си токчета, че ПРИСТИГАМ. Бях приковала няколко от любимия ми тип мъжки погледи върху себе си и точно когато се мислех за Адриана Лима........................ едното от токчетата ми заседна между паветата и аз яяяяяккккоооо залитнах............... хаха! Голяма излагация.

"But you dont knooooow the way that you look, when your steps make that much noise!"

Тази песен е писана за точно такива фантазьорки като МЕН! Пея с пълно гърло!

Едно качество е важно със сигурност да имаш в характера си-
Самоирония.Защото в момента, в който се вземеш на сериозно, си обречен да станеш комплексар.


Не обичам да карам с 20 км/ч...но май автобуса, който аха аха да настигна, ще ме принуди да направя точно това..трилентов път..опции за избор..аз съм в най-дясна лента..мигач..хоп- в средата съм. Шофьора на автобуса обаче е решил да ми пречи. Дава мигач-застава пред мен. Едва се влачи..аз- след него. Не може така! Трябва да мина на следващия светофар. Обезателно! ....Поглеждам наляво.... Хм..ама след 5 м. пак трябва да се престроя в средата- няма да правя ляв завой..хммм..хвърлям поглед на мудната машина пред мен. Минавам в най- лявата лента.
Искам просто да избягам, да ПРЕОДОЛЕЯ този дразнител, тази пречка!Пък ако трябва, ще сменя маршрута дори!
Разбира се....понякога, каквото и да правиш, просто е писано препятствията да останат, напук на теб и усилията ти. 
Автобуса отново е пред мен- с мигач за ляв завой.
Псувам.Бяс.Примирявам се. Престроявам се отново в средата.

Провал.
Целта ми беше да мина на този светофар..е, не успях..въпреки, че се разчекнах от мигачи, и завойчета и обиколки...
Всички, които бяха далеч след мен, вече се изнизаха. Първите станаха последни.....и отново първи- най- отпред до пешеходната пътека.
Гледам червената светлина.
FAILURE!!!
Прецаках се.
Грешен избор. Може би.


Но какво пък...в живота се случва да се сблъскваме с неуспехите и пораженията....с миговете, в които плановете ни не се случват така, както сме ги замислили. Важно е обаче, след всеки такъв момент да вдигнеш глава и онова, за което си дошъл на този свят- Борбата- да започне отново.


Потеглям най- после!
В огледалото за обратно виждане, забелязвам симпатично момче. Кара плътно зад мен.... Имаме еднакъв стил на шофиране..Еднакъв ритъм...Пък и явно сме в една посока. Интересно.Забавно.
На един следващ светофар аз обаче решавам да се направя на важна. 
Жълта лампа.
Време за решение.
Натискам газта. Адиос, амиго!
Защо го направих, питам се...
Не знам... просто си реших, че ще му покажа, че не ми пука...той нека да ме гони, де..
Минава време. Търся го в огледалото. Гони ли ме?
Не.
Явно е намерил друга, след която да кара.


Това беше едно кратко..
Влюбване.
Колко ли още такива ми предстоят..


Неусетно вдигнах отново 70 на градско. Не бива така. Ок, ще намаля. В този момент профучавам покрай парутлка.Куките ме виждат. Оооо нее...Последното, което сега ми трябва, е половин час приказки и обяснения..Как може да имам такъв ден! Отчаянието ми трае секунди. Катаджията се усмихва, макар, че маха заканително с пръст. Айде бягай, бягай...
Отдъхнах си.


На това му викам аз Късмет- Изнедата, когато разбираш, че си минал между капките...А щастливите случайности или неслучайности в живота... за мен те са кармата ти, съдбата ти- писаното да стане, извоюваното от теб... но ето такъв момент, като този - това си е чист Късмет.



Поемам извън града...
Зелено, синьо, цъфнали череши, щъркели, ярко слънце, хубав пролетен ветрец....
Колко му трябва на човек да бъде щастлив?...........Колко ли?
-Добро настроение,
-Сила на духа, с която да преодолява неуспехите,
-Обич
- И една четирилистна детелина...

Нищо повече.