Постинг
11.03.2013 09:14 -
История за Бобчо и други сърцераздирания
Автор: ddiaries
Категория: Лични дневници
Прочетен: 4808 Коментари: 5 Гласове:
Последна промяна: 07.08.2016 22:10
Прочетен: 4808 Коментари: 5 Гласове:
11
Последна промяна: 07.08.2016 22:10
***
Котенце.
Малко, безпомощно, пухкаво и така гальовно.
Мъркаше, навърташе се около мен, жадно за внимание и някоя друга мръвка.
***
Това е един от първите ми детски, съзнателни спомени.
Значи, аз съм 4-5 годишно тепърва осъзнаващо се човеЧе (с ударение на последната сричка), с пъргави малки крачета, любопитни ръце, грамадни, учудени очи и дълга до кръста коса, вечно пусната на воля, чат-пат с някоя- друга дъвка в нея.Диване. Само се чудех каква люта пакост да измисля, с която да преоткрия света!Родителите ми с охота ме оставяха ту при едната, ту при другата баба- да си отдъхнат малко хората, пък и аз да се натичам из горските поляни.
Така се запознах с Бобчо.
Котката на баба ми роди и след като един ден гордо домъкна отрочетата си пред нас, изкарвайки ги захапани за вратлетата от една дупка, аз взех с интерес да наблюдавам мъниците. От всички тях имаше едно котараче, което беше по- различно. Много красиво и кротко. Нали знаете как всеки си идва с характера на тази земя. Братчетата и сестричетата му бяха по- диви, не даваха да ги галят, тръгнеш ли към тях, хукваха и се скриваха измежду наредените на двора дървета за огрев.А Бобчо беше добра и доверчива животинка.Не се страхуваше от мен.В онези дни, сещате се, се учех да общувам, да докосвам..да обичам. Учех се на начини и подходи в изразяването на емпатията си(бих казала мъдро от днешна гледна точка)....
Така дните на нашето приятелство с Бобчо започнаха.Обикнах го моментално, не знаех как да му се нарадвам.За мен той всъщност не беше нещо по- различно от една кукла, от някакъв, какъвто и да е неодушевен предмет, който мога да въртя в ръцете си и с който мога да си играя. Естествено, котето беше далеч по-интересно от всяко Барби- защото мърдаше, мяучеше и можеше да ме гледа с очички, които са изпълнени с живот и привързаност.
Играейки си с него аз буквално го мачках в прегръдките си. С течение на времето, лека полека и без да се усетя, започнах да "преекспонирам" любовта си- преследвах го, тормозех го, удрях го, пусках го от високо, за да видя дали може да лети (като в анимационните филмчета). Осъзнавах, че животинката е по- слаба от мен и експериментирах по всякакъв начин с безпомощността й.Възрастните наоколо вече започваха да се притичват на помощ на бедното коте, да ми се карат, да ми обясняват, че не бива, че нещо ще му направя, той е мъничък и слаб....А котето стоеше все мълчаливо и покорно отстрани и тръгваше към мен винаги, когато го повиках.Струваше ми се забавно как можех да го манипулирам.Някъде из дълбините на неузрялото ми, детинско, сиво вещество съществуваше гузност, че изтезавам Бобчо, но доближавайки се до тази мисъл като, че ли още повече се настървявах да го измъчвам. Както ви казах- пробвах. Пробвах едно, второ, трето и пето, за да видя до кога ще издържи.
Нищо не разбирах.
В една лятна привечер, след като се бях навечеряла обилно с 3 парчета от бабиния пататник, отново изтичах към двора на къщата, за да потърся любимия си Бобчо.Тук Бобчо, там Бобчо- нямаше го никъде. Тогава дядо ми дойде при мен и каза с потъмнели очи:
-----"Няма повече да дойде, di. Превърна се в звездичка."
Усетих болка в сърцето.Разплаках се. Детският ми мозък не разбираше смъртта съзнателно, но явно подсъзнателно я разбираше.
-----"Къде е Бобчо, дядо? Защо?!"
-----"Не издържа."
Дядо ми така ме погледна, че още го помня този поглед. Не би ме обвинил с думи. Та аз бях на 4! Но онова- човешкото, което видях в тези тъмни, сиви очи, беше нещо много силно. Беше отвъд това, че съм дете, че съм му внучка... беше душа срещу душа и...и макар бидейки толкова малка тогава онова, което видях ме накара да изтръпна.Накара ме да разбера, че в ръцете си съм държала живота на друго създание, по- малко и по- слабо от мен. Живот, към който аз не проявих уважение...милост..
Заради любов.
Заради власт.
Заради самозабрава от властта, която имах над него. Не знам.
***
Мисълта, че съм убила (макар и неволно) нещо, което съм обичала не ме е напускала.
Но наскоро си дадох сметка, че подариш ли обичта си на някой, признаеш ли му зависимостта си и силата му над теб, той на 100% ще ти свети маслото. Защото властта опиянява. Властта над любовта, над нечий чужд живот и чуждо сърцебиене.
Няма как да не ти се прииска да смажеш тези ВЕЛИКИ неща дори с едничката, дребна цел да се почувстваш по- велик от тях.
Няма начин!
Садизмът просто ти идва отвътре.
Котенце.
Малко, безпомощно, пухкаво и така гальовно.
Мъркаше, навърташе се около мен, жадно за внимание и някоя друга мръвка.
***
Това е един от първите ми детски, съзнателни спомени.
Значи, аз съм 4-5 годишно тепърва осъзнаващо се човеЧе (с ударение на последната сричка), с пъргави малки крачета, любопитни ръце, грамадни, учудени очи и дълга до кръста коса, вечно пусната на воля, чат-пат с някоя- друга дъвка в нея.Диване. Само се чудех каква люта пакост да измисля, с която да преоткрия света!Родителите ми с охота ме оставяха ту при едната, ту при другата баба- да си отдъхнат малко хората, пък и аз да се натичам из горските поляни.
Така се запознах с Бобчо.
Котката на баба ми роди и след като един ден гордо домъкна отрочетата си пред нас, изкарвайки ги захапани за вратлетата от една дупка, аз взех с интерес да наблюдавам мъниците. От всички тях имаше едно котараче, което беше по- различно. Много красиво и кротко. Нали знаете как всеки си идва с характера на тази земя. Братчетата и сестричетата му бяха по- диви, не даваха да ги галят, тръгнеш ли към тях, хукваха и се скриваха измежду наредените на двора дървета за огрев.А Бобчо беше добра и доверчива животинка.Не се страхуваше от мен.В онези дни, сещате се, се учех да общувам, да докосвам..да обичам. Учех се на начини и подходи в изразяването на емпатията си(бих казала мъдро от днешна гледна точка)....
Така дните на нашето приятелство с Бобчо започнаха.Обикнах го моментално, не знаех как да му се нарадвам.За мен той всъщност не беше нещо по- различно от една кукла, от някакъв, какъвто и да е неодушевен предмет, който мога да въртя в ръцете си и с който мога да си играя. Естествено, котето беше далеч по-интересно от всяко Барби- защото мърдаше, мяучеше и можеше да ме гледа с очички, които са изпълнени с живот и привързаност.
Играейки си с него аз буквално го мачках в прегръдките си. С течение на времето, лека полека и без да се усетя, започнах да "преекспонирам" любовта си- преследвах го, тормозех го, удрях го, пусках го от високо, за да видя дали може да лети (като в анимационните филмчета). Осъзнавах, че животинката е по- слаба от мен и експериментирах по всякакъв начин с безпомощността й.Възрастните наоколо вече започваха да се притичват на помощ на бедното коте, да ми се карат, да ми обясняват, че не бива, че нещо ще му направя, той е мъничък и слаб....А котето стоеше все мълчаливо и покорно отстрани и тръгваше към мен винаги, когато го повиках.Струваше ми се забавно как можех да го манипулирам.Някъде из дълбините на неузрялото ми, детинско, сиво вещество съществуваше гузност, че изтезавам Бобчо, но доближавайки се до тази мисъл като, че ли още повече се настървявах да го измъчвам. Както ви казах- пробвах. Пробвах едно, второ, трето и пето, за да видя до кога ще издържи.
Нищо не разбирах.
В една лятна привечер, след като се бях навечеряла обилно с 3 парчета от бабиния пататник, отново изтичах към двора на къщата, за да потърся любимия си Бобчо.Тук Бобчо, там Бобчо- нямаше го никъде. Тогава дядо ми дойде при мен и каза с потъмнели очи:
-----"Няма повече да дойде, di. Превърна се в звездичка."
Усетих болка в сърцето.Разплаках се. Детският ми мозък не разбираше смъртта съзнателно, но явно подсъзнателно я разбираше.
-----"Къде е Бобчо, дядо? Защо?!"
-----"Не издържа."
Дядо ми така ме погледна, че още го помня този поглед. Не би ме обвинил с думи. Та аз бях на 4! Но онова- човешкото, което видях в тези тъмни, сиви очи, беше нещо много силно. Беше отвъд това, че съм дете, че съм му внучка... беше душа срещу душа и...и макар бидейки толкова малка тогава онова, което видях ме накара да изтръпна.Накара ме да разбера, че в ръцете си съм държала живота на друго създание, по- малко и по- слабо от мен. Живот, към който аз не проявих уважение...милост..
Заради любов.
Заради власт.
Заради самозабрава от властта, която имах над него. Не знам.
***
Мисълта, че съм убила (макар и неволно) нещо, което съм обичала не ме е напускала.
Но наскоро си дадох сметка, че подариш ли обичта си на някой, признаеш ли му зависимостта си и силата му над теб, той на 100% ще ти свети маслото. Защото властта опиянява. Властта над любовта, над нечий чужд живот и чуждо сърцебиене.
Няма как да не ти се прииска да смажеш тези ВЕЛИКИ неща дори с едничката, дребна цел да се почувстваш по- велик от тях.
Няма начин!
Садизмът просто ти идва отвътре.
Кой реално управлява света? - от Дейвид ...
Частни уроци по английски и български ез...
Да не се допуска двигател на кола да раб...
Частни уроци по английски и български ез...
Да не се допуска двигател на кола да раб...
Имаме си ги, човешки са ни.
:-*
цитирай:-*
Чак е плашещо понякога как си ги имаме тези неща. А уж си мислим, че сме нещо много повече от животните.
цитирайЗатова пък демонстpираш нещо рядко срещано - самокритика.
Котка нямам и никога не съм имал, но зайци - да. Подарих малките от две поколения и сега са само големите. Май няма да правят повече секс. А тоооолкова им се иска!
ма защо да не правят секс? Ще ги оперираш ли?? не дей- сакън!
цитирайddiaries написа:
ма защо да не правят секс? Ще ги оперираш ли?? не дей- сакън!
Да ги оперирам?! Hа мен ми дожалява като трябва да им режа ноктите.
Просто няма да ги пускам едновременно от клетките.
Само през решетката се целуват - душат си муцунките.
Търсене
За този блог
Гласове: 3052
